Постинг
02.03.2018 21:26 -
Честит Национален Празник на България
Автор: vitosha13
Категория: Забавление
Прочетен: 5295 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 02.03.2018 23:54
Прочетен: 5295 Коментари: 0 Гласове:
8
Последна промяна: 02.03.2018 23:54
Честит Национален Празник - 140 годишния юбилей от Освобождението на България от османско иго.
Гаганчето надигна бърдучето и отпи от лютата пукница на Въжарите. Седеше близо до вратата на кръчмата, празнуваше, поменуваше и чакаше.
На тоя ден преди три години се пече на бавния огън горе на Шипка. Нямаше и неделя да бе минала от Преображение, та слънцето още не беше разбрало и сипва жупел отгоре им целия ден. Спас беше коленичил зад един голям камък и гледаше да стреля само на месо, че и патрони нямаха много. Турците лазеха нагоре по баира към тях като мравки и нямаха чет и брой. Викаха, пушкаха и дънеха с тъпани и зурли, та ега ги уплашат. Но момчетата около Гаганчето не мърдаха, ами се целеха и псуваха така, че и русите до тях навикнаха на тия приказки, харесаха ги и взеха да ги повтарят по време на бой. На тоя ден най-трудното беше, че турците им завардиха водата от единствения ручея под върха на Свети Никола и момчетата изгаряха от жажда. Знаеха обаче, че така са им взели Търновград преди пет века – пак водата им бяха завардили османлиите тогава, и тоя път нямаше да се дадат на същата хитрост. Сега стискаха сухи уста и се мъчеха да издържат, защото от тоя връх зависеше всичко. Стреляше Спас и псуваше, гледаше към Свети Никола и се молеше да им помогне да си върнат водичката, защото гърлата им бяха така пресъхнали, че нямаха сила даже да си викат един на друг. По едно време слънцето се смили малко, та охлаби огъня, но това докара живец и на турците и те се юрнаха нагоре като сега да почват. Ушите на Гаганчето кънтяха от боя и зурлите, прахта и пушека бяха напълнили очите и дробовете му, а душата му жадуваше за капка водица.
По едно време около него стана смутително мирно и той се огледа. Другарите му бяха налягали кой накъде види, не помръдваха и като да спяха. Спас се надигна и разбра, че само той е жив. Не искаше да повярва. Уплаши се, изрева с цяло гърло, но сам не се чуваше от олелията, която вреше и кипеше наоколо и идеше като мътна вода нагоре към него, готова да го залее и погълне. Изправи се зад камъка само по риза, заблъска с ръце по него и завика на всички страни: -Олеле брееейй, сам останах, брееейййй! Не ме напущайте, как самин да се бия, бреееей! Ващта мамааааа не мрете, бреййй! – виеше той като въртоглав и започна трескаво да обръща лицата и да сеца телата на налягалите момчета към себе си. Провери ги бързо един по един, надавайки мъжки плач над всеки чифт безжизнени очи вперени в него или в небето и залисан от нетърпимия ужас на самотата осъзна ясно - всички наистина бяха мъртви.
Спас нямаше повече патрони, а и да имаше - с една пушка не можеше да спре вълната червени фесове, която се полюляваше и прииждаше отдолу. Видя през няколко рова други четници по един като него и си завикаха, но нищо се не чуваше. Стърчеше сам на върха на Балкана в разгърдената си риза, без оръжие, без другари, без вода и само едната ярост го крепеше жив. Никой не го чуваше, никой нямаше да му се притече на помощ. Гаганчето запъхтя от бяс и безсилие и тогава нещо в него се скъса. Нямаше да отстъпи тоя ров, нямаше да слезне жив оттук сам, нямаше да позволи на останалите да спрат да се бият само защото бяха мъртви. Не разбра куршуми ли го заудряха или лудостта го занесе, но той сграби най-близкия си мъртъв другар, изрева безумно и го вдигна над главата си със страшна сила. Качи единия си крак връз камъка, зад който до сега бе стрелял и хвърли четника надолу по урвата с чутовен вик. Няколко турци спряха пълзенето към него, свиха се, покриха глави да се увардят от мъртвото тяло и рухолящите подир него камъни и после погледнаха сащисани към българина нагоре. Спас нямаше що друго да стори, за това се облегна с ръце и гърди на камъка и изрева срещу тях с цялата си душа – и поне за миг преди смъртта, поне за един дълъг жегав кървав самотен миг на този сушав пушечен следобед, бедният селянин Спас Гаганчев се удържа прав на върха на Балкана и спря турците сам. Те идваха, бяха безброй и щяха да го смелят с щиковете на пушките и ятаганите си, но той нямаше да си замине кротко. Най-яден от всичко беше на другарите си. Задърпа ги, заблъска и запсува: -Ставайте и се бийте бре, ващта мамичкааа, сега ли намерихте да мрете, бре, аа!? Баш сега ли, бреее, ставай, ставай ти казвам, сам ще ме оставяте тука да се бия аз, аа!?
Лудостта му бе взела връх. Той сграби следващия си мъртъв другар, вдигна го над главата си, изрева отново и го хвърли върху фесовете. Преди тялото да спре и да се успокои на кървава пихтия долу в урвата, подир него вече летеше друго. Няколкото живи момчета от околните ровове на баира излязоха, изкрещяха нещо на Гаганчето, взеха да грабят убитите около себе си и един подир друг ги грухваха надолу в стръмното. От падащите тежко по нанадолнището тела камъните наоколо се затъркаляха и направиха плътна суха пързалка под краката на настъпващите османлии. Те започнаха да губят равновесие по бодливата урва и се засвличаха с писъци неудържимо надолу по острите камъни в прашната мъгла, заляти от кървавата плът на летящите мъртви. Малкото живи четници от върха ревяха и хвърляха тела, камъни, дървета и пушки така, че самият баир оживя и се стече буйно надолу под гласовете им, повличайки като стихиен порой всичко със себе си.
Господ поклати невярващо глава.
И дойдоха казаците.
/Из "Пролог" на романа "Кралицата на краставиците" от Йорданка Маринова. Колаж илюстрация Belin Mollov. Можете да видите повече и да закупите книгата тук: http://www.smartreading.bg/produkt/kralicata-na-krastavicite/
Вълнообразно
Няма коментари
